Преди години попаднах на нещо, написано от Силвия Асенова Божкова, която го е писала на 16-годишна възраст. Много ми хареса и реших да го споделя с вас:

Празен лист и химикалката седят пред мен и чакат нещо. Незная какво да им разкажа. Еднообразни мисли се лутат в главата ми; объркани и разпилени от зимния вятър. Затварям очи и прониквам в душата си. Там съзирам себе си, лежаща в черна дупка.
Кога ли съм попаднала там?
Отдавна.
Излизала ли съм някога?
Беше скоро, но голямата дупка ме приласка отново със своите черни ръце. Намах сили да се боря и се притиснах в студените й обятия.

Преди известно време, както си лежах в дупката, някой ме викна: "Хей, излизай! Докога ще стойш там?!". Това беше ти, подаде ми ръка и ме измъкна. Изненадах се от топлината, която ме очакваше навън. Когато се разделихме вечерта, понечих да се върна в дупката, но тя беше затворена за мен.

След точно два дни, гледах как влакът се отдалечаваше заедно с теб. Ти седеше до прозореца и дори не трепна външно. Почувствах как дупката се отвори отново и ме погълна с огромната си черна паст.

Отново си седя в нея. Чудя се дали следващия път като ме повикаш, трябва да изляза. Само едно знам - падането ще бъде по-тежко. Няма значение. Дотогава аз си лежа в дупката. Дори ще продължа да я копая. Така трябва.


Телефонът звъни. Вдигам слушалката и както очаквам, си ти. Неволно връщам мислите си назад. Черна дупка. После пак ти.

Вече зная - когато отново ме повикаш, ще изляза, колкото и да боли падането. Ще изпълзя от проклетата дупка и ще остана с теб, докато ти не й помогнеш да ме приласкае.
Но дотогава...
Черна дупка.